Статии

Цензурата. Или как българските медии се люшкат между либералния статут и социалистическия рефлекс

По повод Световния ден на свободата на печата и свободното слово публикуваме текст от архива на Тони Филипов, д-р

В есето си „Правата на човека” американската писателка и философ Айн Ранд се опитва да върне тази все по-усложняваща се в десетилетията след Втората световна война материя към нейния първоизточник – идеите и възгледи на бащите-учредители на американската конституция и Хартата на правата (първите десет поправки). Основната теза на Ранд е: „Правото на живот е източникът на всички права – а правото на собственост е тяхното единствено приложение. Без права на собственост никакви други права не биха били възможни.”
„Правото на свобода на словото означава, че човек има право да изразява своите идеи без опасност от репресии, намеса или наказателни мерки от страна на държавната власт. То не означава, че другите трябва да му осигурят лекционна зала, радиостанция или печатница, чрез които да изразява своите идеи.”
Защото, казва Ранд, никое право не включва материалната си реализация, а само свободата, възможността. Бащите-основатели говорят за правото на стремеж към щастие – но самото преследване на щастието си е лична работа на индивида.

От правото на собственост Ранд извежда и понятието цензура: „Цензура” е термин, който може да се използва само за държавната власт. Нито едно частно действие не е цензура… Правото на свобода на словото на отделния индивид включва и правото той да не е съгласен, да не слуша и да не финансира своите противници.”
Противното означава, че даден издател трябва да публикува възгледи, които смята за погрешни, вредни, опасни, възгледи, които нанасят публично унижение на неговите собствени възгледи. Доведено до крайност това би означавало да се осигури страница, микрофон, камера на всеки, който претендира за тях. И тук правото на собственост просто отива по дяволите.

Само още един кратък цитат. Краят на есето: „Няма „икономически права”, няма „колективни права”, няма „права на обществения интерес”. Терминът индивидуални права е всичко: няма друг вид права и никой не притежава такива. Застъпниците на laisser –faire капитализма са единствените застъпници на правата на човека.”
„Laisser –faire” („Оставете ни да го правим!”) като философска и икономическа доктрина означава минимизиране, дори пълно премахване на държавната намеса в живота на обществото. Прибягнах до категоричното и изчистено от всякакви уговорки виждане на Ранд защото у нас днес (и сред читателите, и сред журналистите) са се запазили много социалистически (колективистки) рефлекси. Всъщност, ако овседня философския изказ на Ранд, той може да прозвучи и така: „Имаш крава – пиеш мляко.” И ще запази същността си. Но когато става дума за крава, българинът е наясно със собствеността и правата, които тя носи, но когато става дума за медии, тогава нещата изведнъж стават различни. Дори и сред журналистическата колегия няма яснота. Например в изказване пред международната научна конференция „Състояние и развитие на медиите след промените от 1989 година в страните от Централна и Източна Европа“, проведена в началото на 2009 г., Велислава Дърева изтъква: „Символ-веруюто на новата цензура гласи: „Който плаща, той поръчва музиката“. Тази кръчмарска максима всекидневно произвежда кръчмарски манталитет. Тя изразява убеждението на Биг Бос, че е купил перото, живота и душата на журналиста… По негово дълбинно убеждение журналистът няма право на никаква позиция, още по-малко на гражданска. Няма право да пише и говори това, което мисли. Няма право да мисли изобщо, особено обратното на личния интерес на Биг Бос. Неговото изискване към журналистите е просто: да защитават неговите интереси със своите имена и своя авторитет. Нали за това им плаща! На когото не му харесва, да си ходи.”

Давам си сметка, че Айн Ранд срещу Велислава Дърева е неравно противопоставяне, но ми дава възможност да очертая двата края на проблема.

В Конституция на РБ, Член 40, ал.1, се постановява твърдо и категорично: „Печатът и другите средства за масова информация са свободни и не подлежат на цензура.”

Обърнете внимание, че „печатът” е изведен в курсив. В тълкувателното решение на Конституционния съд (КС) относно членове 39-41 от конституцията, които уреждат „комуникационните права и свободи на гражданите”, направено след сезиране от страна на президента Желев през 1996 г., е обяснено защо: „Това защитно право (чл.40) е най-силно спрямо печата, който по дефиниция не е свързан с държавата и е институционално, финансово и технически отделен от нея… Издателите на печата са в истинския смисъл пазарни субекти, които определят вида и броя на изданията и от там – разнообразието от гледни точки.”

Само да напомня, че по това време нямаше бТВ, нито Нова ТВ, даже още нямаше закон за радиото и телевизията. И освен това, при тях държавната намеса няма как дори на теория да се неутрализира, доколкото става дума за „ограничен ресурс”, какъвто са честотите.

„Изричната забрана на цензурата отразява принципа, според който е недопустима каквато и да е намеса в дейността на средствата за масова информация от страна на държавните органи – както чрез официално институционализиране на средствата за въздействие, така и чрез неформални способи.”

Ако не се буквализираме, тълкуванието на КС за свободата на словото звучи точно като при Ранд, изглежда като рожба на последователен либерален възглед. Ограниченията, които се предвиждат в чл. 40, алинея 2 са само за случаи, когато се накърняват други конституционно гарантирани права и се привеждат в действие единствено от правомощията на съдебната власт.

В становището на председателя на Постоянната парламентарна комисия по правата на човека (НС е конституирано като заинтересована страна по това дело) частната собственост на издателя е защитена още по-категорично: “Свободата на средствата за масова информация има две измерения: свобода от намеса от страна на държавата в лицето на нейни органи в отразяването на факти и събития и свобода на журналистите в дадено средство за информация да изразяват свободно своето мнение в съответствие с характера, целите и политиката на съответната медия… Правото на журналистите да изразяват свободно своето мнение не може да не съответства на характера, целите и политиката на съответната медия и ако тя е частна и мнението на журналиста не съвпада с гледната точка на собственика, първият има свободата да изрази своето мнение в друга медия и да напусне медията, в която е на работа.”
Айн Ранд преоблечена като председател на комисията по правата на човека. Тоест, спирането на текстове, които противоречат на политиката на медията (възгледите на собственика) в никакъв случай не е цензура.

* * *

Laisser –faire капитализмът (който всъщност никой никъде не е виждал в чист вид!) е плод на „протестантската етика”, първоначалното натрупване е следствие на упорит труд, на един аскетичен морал на потребяване, на честна и свободна размяна между хилядите субекти на трудовата дейност, без посредничеството на държавата и често въпреки нея. Богатството е резултат от усилия на няколко поколения.

Капитализмът, или това, което се изгражда у нас, има съвсем друг генезис и характеристики. Богатството се натрупва „по спешност”, едва ли не за една нощ. Аскетичният морал е заменен с раблезианска пищност. Честният труд и размяна са подменени от връзките, партийната принадлежност, биографичните особености. Ражда се един „роднински (crony) капитализъм” по израза на Кародърс, или в превод на Захари Стоянов на български – „зетьо-шуро-баджанакизъм”. Натрупаните пари не са капитал, те не отиват в производството, за да станат пари прим, а за предмети на лукса и показно утвърждаване на „нововъзникналата” личност. Парите, натрупани от икономисани закуски на бившия депутат Маргарит Мицев е само пародия на протестантската етика и стана иронична метафора за начина по който се правят пари у нас.

И тук почитателят на позитивистката етика на Ранд среща първото си сериозно разочарование. Правото на собственост като единствено приложение на човешките права в условията на българското първоначално натрупване се е изродило в право на грабеж. Собствеността е загубила изначалната си легитимност – вложения личен труд и разум. Повсеместният стремеж към печалба у нас днес не ражда капитализъм.
„Сам за себе си стремежът към печалба… няма нищо общо с капитализма. Този стремеж е съществувал и съществува у келнери, лекари, кочияши, артисти, кокотки… във всички епохи и във всички страни… Страстта за печалба и в най-малка степен не е тъждествена с капитализма, а още по-малко с неговия дух. По-скоро капитализмът може да бъде идентичен с обуздаването – най-малкото с рационално регулиране – на това ирационално влечение.(Макс Вебер, Протестантската етика и духът на капитализма.)

* * *

„Има нещо много особено в парите. Когато са в големи количества, те живеят свой собствен живот, дори имат собствена съвест”, казваше Харлан Потър от “Дългото сбогуване” на Реймънд Чандлър.

Парите на много хора имат нечисто минало. Носят генетичните белези на индивидуално или групово престъпление. Те създават настоящи и бъдещи зависимости. Генетично увредени, те се размножават по уродлив начин. Главно чрез и от държавата. И прокуратурата би имала сериозна работа с новите български капиталисти, ако самата тя не беше заета с усилието да се нареди сред тях.

„Навсякъде, където ограбването изисква по-малко усилия от труда, то преобладава и никаква религия или морал не е в състояние да го спре. Кога спира ограбването? Когато се окаже по-скъпо и опасно от труда.” (Фредерик Бастиа, Законът)

Има достатъчно симптоми, че българската прокуратура и съд правят каквото могат да стане ограбването по-скъпо, но не и по-опасно. Прокурори-хотелиери обвиняват, съдии-рекетьори раздават правосъдие, бизнесмени с ланци кадруват… Това са обобщения, не са само конкретни примери.

От своя страна медиите също полагат усилия да направят ограбването по-скъпо, но не и по-опасно. Механизмът е много прост: Михаил Мелтев сполучливо го е нарекъл „рек(ет)лама”.

“Когато бях в телевизия “Европа”, разказваше Явор Дачков през 2005 г., собственикът Емил Стоянов (брат на президента и понастоящем шеф на СДС Петър Стоянов) ми казваше: “Дай сега да почнем да удряме Стефан Софиянски, за да почне да дава пари. Логиката на медиите е “атакувай този, а като почне да ти дава кинти, спираш да го правиш.”
Много пари с нечиста съвест влизат в медиите и „неканени”, с цел да си я изперат. И само като изключение могат да бъдат върнати.

Тоест, медиите се включват усилено във вторичното разпределение на ограбеното. Но те имат и директен бизнес с държавата (правителството). Те търгуват с нея. Властта дава печеливши сделки срещу медийна подкрепа. И естествено властта влиза в ролята на цензор. Не като принуждаваща власт, както беше при тоталитаризма, а като компенсаторна – насочва държавни поръчки, общински и държавни реклами и търгове, частни реклами на политически обвързани бизнесмени. Зад моркова винаги прозира и тоягата – властта може да насочи тези средства и към друга медия. И това е равностойно на забраната при пряката цензура. Изгонена от централния конституционен вход, цензурата влиза през задната врата. Икономиката на медиите, особено на печатните, се връзва много трудно в условията на неразвит (и влияещ се от властта) рекламен пазар. Размяната „влияние срещу държавна подкрепа” почти няма алтернатива, особено в условия на криза.

И така държавата (олицетворена от една партийна власт) влиза в медиите въоръжена с най-силната принуда и заплаха, позната на капиталистическото общество – парите. Но това едва ли променя същностно характера на цензурата.
И тук идва второто разочарование за почитателите на Ранд. Медиите у нас са частни и въпреки това можем да приложим понятието цензура спрямо тяхното битие. А ако случайно някоя медия не е елемент от по-голям корпоративен интерес (което на практика е трудно въобразимо), тогава задейства капиталистическият рефлекс на главния редактор. Големите пари в медиите идват не през рекламата, а през редакционната политика. Ако случайно пък главният редактор по някаква причина не се възползва (което е още по-трудно въобразимо), то размяната с държавата се извършва от неговите заместници, от редакторите и репортерите. Най-често тази дейност е плод на колективните усилия на всички.

* * *

Все по-често пари със съмнително минало се стремят към собственост в медиите. И все пак докато прокуратурата не е разследвала, докато съдът не се е произнесъл, Дилян Пеевски (Нова медийна група), Любомир Павлов (ексиздател на „Експрес”), Антоан Николов („Новинар”), да не се връщаме по-назад през годините, си остават „честни” бизнесмени, които притежават собствеността върху медиите и съответно правото да определят тяхната политика. Защото както свободата на словото, така и правото на собственост могат да бъдат оспорвани само през съдебната институция. И пак опираме до държавата. На питането до ДАНС за легитимността на капиталите на „Нова медийна група”, българското ФБР отговори бързо и положително. Всъщност, едва ли е случайно, че собствеността върху медиите е една от най-строго охраняваните тайни у нас.

Като система на икономически живот, това което става у нас не е капитализъм. Като процес на преход от тоталитарно общество към демокрация, то изобщо не гарантира крайната цел. В „Краят на парадигмата на прехода” Томас Кародърс говори за едно състояние на политическата система, което той нарича „безпомощен плурализъм”. Има политическа свобода, редовни избори, смяна на властта, но резултатът е единствено „злощастно да се подмятат напред-назад проблемите на страната”. Елитът е възприеман като крайно корумпиран, обществото е аполитично, политическия живот като цяло е изпразнена от съдържание непродуктивна дейност. Никак не е трудно да разпознаем собствената си демокрация в определението за „безпомощен плурализъм”, макар самият Кародърс да ни поставя „на ръба” му.
И струва ми се вина за това състояние имат и медиите. Защото медийният плурализъм у нас става все по-безпомощен да ни гарантира обективно информиране и охрана на обществения интерес.

Тъжното е, че синдромът на безпомощния плурализъм се характеризира с известна стабилност. Веднъж обхванати от него, страните не могат да се отърсят лесно. Неефективният плурализъм постига своеобразно дисфункционално равновесие – т. е. прехвърляне на властта напред-назад между конкуриращите се елити, които са до голяма степен изолирани от гражданите

И сега на вниманието на оптимистите, които вероятно си представят края на неефективния плурализъм с идването на власт на партията на Бойко Борисов, още един цитат от Кародърс: „Такава дълбока патология като силно персонализираните партии, краткотрайните и преходни партии или закостенялата патронажна политика изглежда е в състояние да просъществува дълги периоди от време редом с придобилите някаква легитимност процеси на политически плурализъм и конкуренция.”

Цензурата. Или как българските медии се люшкат между либералния статут и социалистическия рефлекс

Новата държава

Условия за ползване

Текстовете от Редута.бг не могат да бъдат препечатвани без изричното съгласие на редакцията.

Контакти

За връзка с Фондация "Редута": dr.tonyfilipov (at) abv.bg, тел: 0888 415 448
Редута.БГ се обслужва от счетоводна къща "Лавейа", бул. "Княз Дондуков" № 49, Тел: +359 2 988 84 04; Мобилен тел.: +359 888 60 72 70, Ел. поща: sk.laveia@gmail.com.
Работи с Хостинг в Rax Cloud.
To Top