Палитрата от реакции на внезапни сътресения е добре позната – от „светът вече наистина няма да е същия“, до „нищо ново под слънцето“, в средата множество междинни оценки. Социално-медийният потоп изкушава мнозина да отиват отвъд всякакви самоограничения и търпелив анализ във формулирането на своите реакции. Някои се взират във внезапните размествания и ги проектират в бъдещето, други настояват, че подобни ситуации по-скоро усилват вече случващи се тенденции, трети твърдо остават на позицията „много шум за нищо“. Например, за едни, мащабното упражнение на изнесените по домовете офиси е „ново нормално“, за други е просто временно решение, което най-много да направи практиката малко по-приемлива, за трети е колоритен елемент от моментния пейзаж, който скоро ще си върне естествените цветове. Ключови параметри на кризата не са известни, най-вече нейната продължителност и оттам, дълбочината и веригата от последствия, които се отключват при различни сценарии и развития. Нещо повече, все още не сме в позиция да оценим обхвата и ефективността на мерките на отделните правителства, качеството на управленските реакции е още трудно да бъде оценено и интегрирано в някакъв по-общ анализ. В подобна ситуация, може би най-разумния подход е да бъдат очертани някои от ключовите дилеми, пред които ще бъдат изправени правителствата и обществата през идните години.
Един от най-бързите консенсуси още в самото начало на кризата бе този за „завръщането на държавата“. Няма съмнение, че в това съгласие има съществена доза основание. То е очевидно в защитното самозатваряне в рамките на собствената нация и държава, в мобилизацията на цялата палитра от публични институции и ресурси за справяне с кризата, в събуждането на общностната солидарност, във внезапното разрастване на контролно-репресивните функции с оглед поддържане на извънредните режими. Напълно осезаемо е в поемането на ключовата функция на поддържаща защитна система за националните икономики чрез множеството мерки, програми и милиардни разходи. Сякаш за миг, съвременната държава се върна към роля отпреди десетилетия, роля на гигантски координационен механизъм на ключови политики, свързани със здравето и просперитета. Натиск за завръщане на държавата се трупаше и през последното десетилетие. Критиките към пазара нарастваха, изтъняването на социалната държава генерираше все повече недоволство, нарастването на неравенството в западните общества и неравномерното географско развитие също водеха до все повече гласове за държавна намеса. Разширената роля на държавата със сигурност ще остане след корона кризата, но модусите й не са съвсем ясни. Например, ако тя отиде твърде далеч в ролята си на собственик и регулатор, добре познатите проблеми от 70-те години на миналия век бързо ще се завърнат.
Балансът между държавно и пазарно също предстои да бъде преосмислен. И тук имаше съществуваща динамика още преди сегашната криза, отчетливо по посока на по-голяма роля на държавната стопанска интервенция. Тя бе до голяма степен стимулирана от глобалната криза през 2008 година и призивите за разширяване на защитните мрежи през последните години. Това пребалансиране получи и по-голяма политическа подкрепа след като ключовите дясно-центристки партии в САЩ и Великобритания приеха по-съществената роля на държавното. В ЕС пък се завръща индустриалната политика и се множат призивите за създаването на „индустриални шампиони“, включително и чрез частично придобиване на собственост или повече програми за подкрепа. Реакцията срещу Китай на „стария континент“ допълнително тласка нещата в тази посока. Нараства подкрепата не просто за мониторинг и блокиране на чуждестранни опити за придобиване на собственост в западни компании, но и директна намеса за изграждане на ефективни конкуренти на китайските държавни фирми. Например, това е видимо в областта на телекомуникациите и желанието на различни правителства за създаване на реален конкурент на „Хуауей“. В сегашната криза се чуват и все повече гласове за укрепване на стратегическите системи и активи, което със сигурност означава повече държавна роля в пазарните отношения. Призивите за завръщане на производствени вериги тласкат в същата посока.
Пребалансирането между национално и наднационално е следващ ключов компонент на бъдещата управленска ситуация. Последните години преди корона кризата бяха маркирани от набираща скорост контра-реакция на десетилетията на хиперлиберализма. Тя можеше да бъде видяна на най-различни нива. Политически, подложи на мащабна атака навика на наглед необратимо отдаване на суверенитет, атакува отслабването на базовите способности на националната държава, настоя за възстановяване на националната общност като фундаментална опора и опита да възстанови някои параметри на националното управление. Културно, пледира за ограничаване на логиката на безкрайно разцепване на обществото на все повече и взаимно изключващи се малцинства, за възстановяване на мажоритарната общност и култура и за завръщане към различни традиционни източници на ценности и смисъл. Икономически, освети страничните и негативни ефекти на хиперглобализацията, върна на дневен ред вътрешно-икономическите дисбаланси, настоя за забавяне, ограничаване и преосмисляне на продължаващата стопанска либерализация. Случващото се сега ще засили тази реакция, макар че сме още далеч от момента на пълноценно осмисляне на точния баланс между самозатваряне и ангажимент с околния свят. Първото е неизбежна, инстинктивна реакция на физическо оцеляване, второто е неизбежно условие за стопанско функциониране. Дотук Г-7, Г-20, ООН и ЕС са неубедителни, но постепенно ще трябва да поемат повече роли и отговорност.
Изключително важен въпрос е този, свързан с инструментариума на икономическото възстановяване след корона кризата. Десетки икономисти се бяха впуснали в подобна дискусия през последната година, разбира се, напълно извън контекста на сегашните сътресения. Тя се центрираше около тезата за постепенно изчерпване на инструментите за реакция при нова криза, най-вече в контекста на еврозоната, но и в по-широк план. В основата на трудния пъзел е необикновената комбинация на различни обстоятелства – структурно ниски лихвени проценти, ниски нива на инфлация или дефлация, нарастващи нива на дефицити, пореден скок на задлъжнялостта, както и ниски нива на индивидуални спестявания в западните общества. Тази картина поставя реални проблеми и ограничения пред възможностите за икономически рестарт след затихването на кризата. Мнозина очакват и завръщане на големия дебат за нивата на данъчно облагане след неизбежната комбинация от висок дълг, нужда от стимулиране на търсене и нарастващи социални разходи. Със сигурност ще се завърне и темата за универсалния базов доход, който не просто оптимизира тези разходи, но и институционализира всеобхватността на принципа на социална подкрепа, за който ще има нов натиск след „горещата фаза“ на сегашната криза. Очертаните дилеми не избързват да дават отговори точно какво, как и до колко ще се промени през идните години на сътресения. Но те очертават някои посоки на движение и са полезна координатна система на трудните дебати за адаптиране на обществата и икономиките ни през започващото драматично десетилетие.
