Сигурно не сте го усетили, но всъщност отиващата си година бе добра за Европейския съюз. Поне ако вярвате на мнението на европейските граждани. Различни социологически данни сочат, че нивото на подкрепа за съюза е най-високо за последните 35 години. Звучи неочаквано, нали?! Всички толкова свикнахме с постоянните и идващи от всички посоки критики към организацията, че тези данни звучат недостоверно. Кога за последен път сте чули някой да каже добра дума за нея? Всеки премиер се връща от Брюксел недоволен, надува фанфарите за своите малки победи, а всяко разочарование изсипва пред вратата на брюкселските институции. Колкото повече проблеми стоят пред днешните политици, толкова по-необходимо им става да намират удобни виновни. По принцип, съюзът е свикнал с тази своя съдба. Този евтин и очевиден политически трик не е от вчера, няма и да изчезне утре. Но възстановеното доверие към него изисква внимателен поглед, защото случването му не е само очевидно. А и нали през последните години цялото коментарно войнство се изреди да ни убеждава в неговия неизбежен залез!
В последните данни за отношението на европейците към съюза има няколко впечатляващи неща. Може би най-забележително е това, че цели 67% от всички тях са убедени в ползите за тяхната страна от принадлежността към организацията. Този резултат е най-висок от 1983 година насам и няма как да не остане незабелязан. Нещо повече, за първи път от много години мнозинството от гражданите (в случая 48%) са на мнение, че тяхното мнение и глас имат значение за случващото се. Съществува мнозинство и в подкрепа на начина на функциониране на демокрацията на европейско ниво. Тази подкрепа е още по-осезаема за директните и предварителни номинации на кандидатите за шеф на ЕК от страна на европейските партии. На мнозинството европейци се харесва и това, че постоянно възникват нови партии, които правят политиката по-представителна и принуждава установените политици и партии да се съобразяват с техните мнения. Почти 60% са убедени и че тези нови партии ще донесат реална промяна, независимо от многото притеснения около идеологиите на някои от тях. Въобще, последните изследвания очертават еднозначна картина на възстановяване на доверието в ЕС, на подобрено отношение към неговата способност да решава проблеми и да осигурява представителство. Погледнато през тази призма, 2018-та бе една добра година за организацията.
На този по-общ фон, няма как да не прави впечатление нарастващото намръщване на българите към съюза. Този процес върви от доста време, макар по един странен начин да се игнорира тотално вътре в страната сред анализатори и политици. На въпрос на „Евробарометър“ дали членството на страната в ЕС е нещо добро, само 54% от българите отговарят положително. Това е по-ниско ниво спрямо огромното мнозинство държави и е стряскащо най-вече като отчетлива няколко годишна тенденция, но и като оценка, която се разминава фрапантно с реалните ползи от принадлежността ни към организацията. Очевидно българското усещане за смисъла на тази принадлежност започва да се отдалечава от рационалния анализ и възприятие и започва да се движи в някакви други параметри. Получава се и сериозно разминаване с по-общата тенденция на нарастващо доверие, което заслужава допълнително внимание и анализ. Но е ясно, че призмите през които хората в България гледат на съюза започват да се разместват, те започват да не виждат и оценяват някои ключови ползи или вместо тях агресивно им се предлага съвсем различна интерпретация, която става все по-популярна. Нещо повече, подобно разместване изисква реакция от много посоки, политически, обществени, секторни. Но подобно усилие не просто не се вижда отникъде, а, напротив, анти-европейското говорене единствено се засилва, става все по-шумно, все по-лъжливо и все по-организирано.
Любопитни са някои от най-популярните обяснения на Запад за случващото се възстановяване на доверието в ЕС. Едно от тях е ефекта на Брекзит и осмислянето на реалните ползи от европейската принадлежност на фона на пародията на британското поведение в месеците след референдума и нарастващите проблеми и рискове пред британската икономика и общество. Друго обяснение е описваното като втвърдяване на поведението на съюза по някои важни казуси, например спрямо Тръмп или пък спрямо Русия по отношение на Крим и Украйна. Трети настояват, че вкарването на темите за сигурността и имиграцията в брюкселския дневен ред има силно положителен ефект, защото илюстрира способност за реакция на притесненията и страховете на европейците. Тези обяснения имат известна логика, но са прекалено оптимистични. Няма съмнение, че хората формират отношение към съюза и през случващото се с британците и подобен хаос няма как да ги ентусиазира. Проточващата се трагикомедия еднозначно свива значимостта на Великобритания, а опитите й за заместване на ЕС с алтернативни икономически отношения удрят на камък по особено унизителен начин. Вярно е и че фокусирането върху сигурността няма как да не е било забелязано от европейците. В този смисъл, всичко това влияе върху нагласите, но не е решаващия фактор за сегашната популярност на организацията.
Може да е звучи по-банално, но възстановеното доверие се дължи най-вече на два други фактора. Първият е относително продължителното икономическо стабилизиране и растеж на „стария континент“, което изненада мнозина и особено тези, които очакваха стопански срив на фона на шумните предсказания за „възхода на останалите“. Всъщност, ако има някаква любопитна тенденция в момента, тя е по-скоро за приближаването на темповете на растеж на азиатските страни към тези на Запада. Друг въпрос е дали този растеж е достатъчен или достига до достатъчно хора. Вторият съществен фактор са „замразените кризи“, които доскоро дестабилизираха целия континент. Разбира се, тук най-важна е преустановената имигрантско-бежанска вълна. Тя носи множество продължаващи рискове, но вече не е в центъра на общественото внимание и страхове и не влияе в такава степен на обществените настроения. Вълната от терористични актове също засега секна и донесе известно успокоение. В тези процеси по-скоро следва да се търси динамиката зад нарастващото доверие в ЕС. Тази динамика е обаче достатъчно крехка и може скоро да бъде пропукана. Следващата криза се очертава, макар да не е на непосредствения хоризонт. Отново се трупат различни политически напрежения – споровете между Италия и ЕС, проблемите на Макрон във Франция, дисфункционалната коалиция в Германия и стартиралото търсене на наследник на Меркел, зациклилото търсене на съгласие по въпросите на бежанците и имиграцията и т.н. Преодоляването на кризата в доверието към ЕС ще изисква много повече политическа смелост и убедителни решения, а не просто икономически растеж и пауза в множеството кризи.
