След като Бойко Борисов си отгледа пародиите, които продължават да се наричат медии, вчера им се разсърди. Уж. От години, малкото останали по-нормални издания пишеха за безкрайните безобразия на „Българската банка за развитие“ и след поредното такова отпреди няколко дни, той внезапно реши да предприеме нещо. Но нямаше кой да го попита. Хората с диктофони и смартфони се бяха строили надлежно, готвеха се да запишат чевръсто мъдрите думи на „държавния ръководител“, докато той не им се скара, че не задават най-важния въпрос на деня. Зададе си го сам и си отговори. Отегчената безпомощност по лицата на журналистите премина в моментно любопитство, което едва ли е продължило прекалено дълго. За съжаление, те знаят своите роли в този безкраен трагикомичен спектакъл. Вчера премиерът може и да е очаквал истински въпроси, днес със сигурност отново очаква удобна платформа за несвързания поток от мисли.
Медийният комфорт обаче вече се разпростира и във все по-големи пространства на социалните платформи. Сякаш внезапно из тях тръгнаха стотици про-правителствени тролове, които „вървят по петите“ на несъгласните с „линията на партията“. Мнозина от тях наглед вършеят дигитално по цял ден, създавайки основателни впечатления за съвсем организирано и финансирано начинание. Много от контра-атаките имат ясна структура и съдържание. Кажете нещо за бездарната реакция и организация на анти-кризисните мерки и веднага ще ви обяснят, че клатите здравно-защитните мерки. Вкарайте някакъв нюанс в безмерната мъдрост на оперативния щаб и веднага ще ви обвинят, че искате да пратите хиляди на заколение. Предложете по-детайлен размисъл и веднага ще ви контрират с някаква институционална позиция.
Икономическата експертна общност също е незнайно, или знайно, пасивна, притихнала и често открито подкрепяща правителството. Либертарианството е странно толерантно в момент, когато правителството си отваря пътека за нов дълг от цели 10 милиарда лева.
Разбира се, в нормалните политически системи задачата на трудните въпроси в значителна степен се пада върху опозиционните играчи. Напълно очаквано, и президента Радев и БСП не се справиха с тази функция. При това по няколко линии. Като тон и нагласа, те звучат злобно и радикално се разминават с моментните нагласи и очаквания на обществото. Тук провалът на Радев е по-фрапантен от този на социалистите. Така и не успяха да дефинират и атакуват цялостно управленския хаос на правителството. Макар да имат пред себе си пълната палитра от възможни мерки от най-различни части на света, те така и не предложиха цялостен, логичен и разумен пакет от решения.
Не успяват и да формулират някаква структура и времева рамка на следващите етапи на кризата в различните й измерения. Имаха възможност да излязат от дребните теми и маломерността на политическото ежедневие и не успяха. Извън евтините политически сметки, никой не печели от тези провали. Ние седим заклещени в алгоритъма на първоначалните защитни и ограничителни мерки и нямаме идея как да подредим и управляваме дългата криза, която е пред нас.
Така попадаме в особено рискова ситуация – комбинация от уморено, хаотично и безидейно правителство, затворена публичност и неработеща опозиция. Този микс не е непознат за България, но вредите от него досега и донякъде се компенсираха от защитните мрежи на евро членството, дългия период на глобален икономически растеж и относително забавената скорост на икономическа промяна.
Сега обаче сме изправени пред нова реалност, изключително сложна, многомерна и многоетапна криза, разклатени международни организации, проблематизиране на досегашни икономически и бизнес модели и други. Ако обаче слушате българските политици, ще решите, че времевата рамка е няколко седмици, а сложността произтича единствено от синхронизиране на епидемичните данни и отслабване на рестриктивните мерки. Голямата криза от 1996-97 година имаше относително ясно разграфено поле на управленска реакция, което улесни задачата по нейното овладяване. Днешната ситуация е съвсем различна, а ние сме особено неподготвени за нея.
