Статията е публикувана в сп. “Социологически проблеми”, брой V, 1989 г.
Политическият речник на всяко време има свои „доминанти”, свои „ключови понятия”, които му придават цялостен смисъл. В речника на XIX в. такова значение има понятието „конституция”. Всъщност битката за това, което то съдържа, е стара почти колкото света. Още древна Гърция дава първите апостоли (Солон и Клистен), първите образци. По-късно времето на буржоазните революции ражда и самия термин – ,,конституция”. Но заедно с това внася в него и определено ново съдържание. Кромуел и Славната революция, Джефърсън и американската война за независимост, Кондорсе и Великата френска революция – това са само различни измерения на раждащото се ново съдържание на понятието „конституция”, ,,конституционен строй”. Краят на XVIII в. създава и първите писани конституции. Конституционните идеи бързо облетяват Стария и Новия свят и в XIX в., където и да ни отнесе историческото търсене, навсякъде ще срещнем първо борбата за конституционен строй. Това е най-важното измерване на битката със „стария режим” и най-верният критерий за нейната успешност или неуспешност. В средата на века Европа се тресе под напора на новите идеи. Именно те, в различни варианти и с различни акценти, са основното съдържание на европейските революции от 1848-1849 г. И повсеместното отнемане или ограничаване нa извоюваните в огъня на революцията конституции е най-ясният знак за отлива на революционната вълна. Но също и за нейното основно съдържание.
Към края на XIX в. само Русия е все още „недокосната” и неизкушена от конституционните нововъведения. Страните от цяла Западна Европа имат свои подарени или извоювани конституции – по различен начин демократични, в различна степен „реакционни”. И особено показателен за основните значения на политическия XIX в. ще бъде фактът, че дори и Султанът ще потърси спасението на империята си в провъзгласяването на конституция.
Но заедно с това процесът на установяване на конституционен строй е и процес нa разкриване на неговите „несъвършенства”, на неговите недостатъци. В сблъсъка с практиката буржоазният конституционализъм разкрива ограничеността си. На този етап от неговото развитие „свободата”, „братството”, „равенството” се оказват в пряка връзка със собствеността: колкото повече имаш, толкова „по-равен” си. Този, който няма нищо – няма отечество. Конституцията се оказва на буржоазията и за буржоазията. Богатството се превръща във власт, нищетата – в политическо безправие.
Новото буржоазно общество разширява неимоверно достъпа до свободата и равенството в сравнение с миналото. Но вън от „обществото на равните” остава все още значителна и най-вече бързо нарастваща част от гражданите. Ранният буржоазен конституционен строй – дори и в най-добрите му образци – предвижда за нея малко място. Това кара Маркс да търси нови форми на организация на политическата власт, на политическия живот в обществото. Политическата власт трябва да се върне най после у своя единствен източник, у своя неделим суверен – народа. В примера на Парижката комуна Маркс видя тази нова форма и я нарече „работеща корпорация“: „Комуната трябва да бъде не парламентарна, а работеща корпорация, едновременно изпълнителна и законодателна.” За да бъде новата пролетарска държава, новата организация на властта по същността си „работеща корпорация”, е необходимо тя да съсредоточи „всички власти”, т. е. цялата власт в свои ръце. Старото, буржоазното разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна става ненужно бреме. Народът трябва да властва единно и изцяло – ,,управление на народа чрез самия народ”. Това ще предпази суверенитета от поредната му експроприация. Гаранциите са в политически активния гражданин, въоръжения боец на Комуната. Той избира и отзовава своите представители: те са „сменяеми по всяко време и се придържат строго към mandat imperatif.”
„Функционалните” предимства на „работещата корпорация” пред старата тромава буржоазна държавна машина изглеждат безспорни. Особено важни предимства разкрива тя в периода на „същинската” революция – бързо и ефективно неутрализира всички опити за реставрация на стария строй и укрепва новия. Това е вече опитът на Великата октомврийска социалистическа революция.
В условията на победилия социализъм обаче „работещата корпорация” се оказва неспособна да се защити от самата себе си, от своите носители. Единството на цел и средство във формулата „управление на народа чрез самия народ“ бързо се разполовява и остава да присъства само с целта. Властта лесно се централизира и оттук обсебването и от един човек или от група хора е въпрос само на време и на удобен случай.
,,Работещата корпорация” има едно основно изискване, което впоследствие се превръща в неин основен недостатък. Още Лустало беше казал, че политически активни граждани са само тези, които щурмуваха Бастилията. Би могло да се допълни: и само докато щурмуваха Бастилията. ,,Умореният” от революцията народ винаги е „лесна плячка”, неговият току-що извоюван суверенитет – лесно уязвим. Затова във времето на своята политическа активност народът трябва не само да пожелае и да декларира своите права, но и да ги укрепи, да ги гарантира за новото, мирното време. Точно това не достига на победилия пролетариат и на неговата „работеща корпорация“. За нейното нормално функциониране се изискват нови хора, „идеални”, неизкушени и неизкушими пред съблазните, които политическата власт и нейния генетичен стремеж към самонарастване носят. Възможни ли са такива „идеални” хора? ,,Идеалният” човек е „крайна” цел по пътя на човешкото развитие – краят на земното съществуване на човека. И се връщаме към извечния въпрос: ,,добър” или „лош” по дълбоката си същност е човекът? Всъщност разликата между левите утопии и рационално-практически ориентираните теории винаги е вървяла именно по тази линия. Утопистите от всички времена са залагали единствено на доброто у човека. Подобно на тях марксистката идея и реалната социалистическата практика предполагаха и изграждаха държава за добри, за „идеални” хора. И понеже и властващите, и гражданите са идеални, то няма нужда от „предохранителни” мерки. В действителност най-устойчиви държавни образувания се създават там, където законодателят нито за миг не забравя възможността да съществуват и „лоши” хора, нито за миг не забравя, че „лошите“ хора са далеч по дейни в разрушителните си амбиции – просто защото да се руши е далеч по-лесно. Новата държавна машина, ,,работещата корпорация”, се оказва превъзходен революционен, а следователно и временен инструмент. Тя трябва своевременно да се демонтира или да има вграден код, за да се самоунищожи, когато изпълни предназначението си и стане излишна. Но точно обратно – вместо да се самодемонтира или самоунищожава, тя проявява упорит стремеж да се възпроизвежда, при това във все по-широки, по посока на обществения живот, измерения; намира си нови идеологически аргументи и политически гаранции. И днес стоим вече ребром, признали пред света и пред себе си, срещу старата бойна машина и се питаме с какво да я заменим, как да я накараме да работи в мирно и сегашно, а не само в минало и бъдеще време. И отново се връщаме към старата тема – конституционния строй: форми, механизми, гаранции. Това е не само наш проблем – това е проблем на всички социалистически страни. И всяка от тях върви към него по свой път, всяка носи свой исторически опит, всяка със своите социални и национални особености. Но всички ние трябва да се обърнем и неизбежно ще се обърнем към съкровищницата на общочовешкия политически опит – за да видим грешките си и да заимстваме проверени от времето решения.
И в този момент (по-точно процес) особено важно е да виждаме не само това, което стои пред нас, но и онова, което имаме зад себе си – като исторически опит, като политическа традиция, като наследство от миналото и проекция на бъдещето. В този смисъл буржоазна България не ни оставя много – една конституция с две изменения. Но политическият живот през тези 65 години е препълнен с поучителни примери. Много от тях още не сме осмислили истински. Досега просто (и удобно!) сме ги отричали. Запазихме в историческата си книжнина почетно място за Търновската конституция – място подходящо, подобаващо за „една от най-прогресивните и демократични за времето си в Европа” конституции, но не пожелахме или не можахме да обясним защо тя не успя да стане нищо повече от „легитимираща борбата за демокрация юридическа основа”. Нали тази конституция, с всичките и теоретични достойнства, трябваше да създаде демократичен обществен строй, а не само да легализира борбата за него? Защото в политиката силата, властващите рядко се съобразяват с конституция, която е безсилна, рядко се съобразяват с това, дали политическата борба, която гражданите водят, е конституционна или не. И защото не е дело за властници съблюдаването на гражданските права; не е в „нрава” на властта да се самоограничава. Политиката е противопоставяне на сили. В това противопоставяне конституцията може да влезе само като реална сила, т. с. със силата на своите защитници. В историята – далечна и близка – има достатъчно примери как „превъзходни” конституции се превръщат на практика в конституции „едночленки”, описващи и гарантиращи единствено прерогативите на властта.
Нарушаването на Търновската конституция започва още на другия ден след нейното приемане (това не е само метафора, но и реален факт) и се практикува до последния й ден. През цялата буржоазна политическа история на България премина вопълът: „Конституцията се нарушава, Конституцията е в опасност!” Но дали това е борба за нейната защита? Още в 1862 г. Ф. Ласал обяснява на берлинското бюргерство, че там, където този вик се чува, самият той вече служи като най-вярното и несъмнено доказателство за това, че в писаната конституция има нещо, което противоречи на действителността… Че там, където това противоречие съществува, писаната конституция неизбежно ще загине и никакви вопли не ще могат да я спасят. Защото, както казва Ласал, конституционните въпроси са преди всичко въпроси на сила, а не на право.
Ласал дава едно определение на конституцията, което става класическо: съществуващото в страната фактическо съотношение на силите.
По същия начин, почти столетие по-късно, определя и В. Коларов конституцията: тя записва онова, което вече е придобито в живота; тя не създава нещо ново, което не съществува в действителността. И в този смисъл определя първата българска конституция: Търновската конституция отговаряше на съотношението на силите, каквото съсъществуваше в току-що освободена България. И докато Коларов има пред очи главно социалните сили, то Ласал, в годините след смазаната „пролет на народите”, брои главно политическите и военните сили -армията, топовете.
В логиката на допълнението, но не и на противопоставянето, има още един фактор, който трябва да се отчете. Той е посочен още по времето на Ласал, а в определен смисъл във връзка с Ласал и като допълнение на Ласал – от Джон Стюарт Мил в „Размишления за представителното управление”. Този фактор, с риск да огрубя богато нюансираната мисъл на големия учен, е политическата култура, политическата традиция на един народ. Дж. Ст. Мил е един от първите учители на българите по конституционна теория – него Петко Каравелов знае „на пръсти”, него чете и цитира Захари Стоянов и изобщо цялата тогавашна политическа интелигенция. Но от него като че ли българите разбраха най-малко. Или пък може би най-много?
* * *
И така, какво е конституцията: история или теория, право или сила, подписана хартия или реална практика? В плоскостта на тези въпроси бих искал да търся елементи от истината за Търновската конституция и нейната съдба. Със съзнанието, че първооткривателският патос е неуместен, а истината – трудно постижима. Защото темата е от най-трудните, а в известен смисъл – и от най-деликатните. И още нещо: със съзнанието, че истината трябва сама по себе си да бъде цел и не трябва да бъде премълчавана и подменяна с (и заради) каквито и да било цели. Защото прогресът не може да се укрепва върху полу и четвърт истини, точно така, както настоящето и бъдещето не могат да се строят върху илюзорно, върху идеализирано минало.
* * *
Нека се опитаме да съотнесем Търновската конституция първо със социално-икономическия строй на българското общество в последните години на робството и първите десетилетия след Освобождението. Господстваща в икономическата структура на България в границите на фиксирания преход е дребната собственост. В страната липсва, от една страна, ,,институтът” просяк, а от друга, едрият национален собственик – поземлен или промишлен. Българската възрожденска политическа програма няма свой аграрен компонент. И изобщо социалните идеи на българската революция са само маркирани в отделни нейни личностни идейни върхове, но нямат изявена програмност, а оттук – разпространеност и възприетост. Българското Освобождение само условно можем да обременим с реалностите на един аграрен преврат. И независимо че е започнало да се нарушава, социално-икономическото равенство си остава основата на българския икономически живот. Това равенство се изгражда не на границата на “екзистенц-минимума” (да не говорим за мизерия и глад), а на основата на един гарантиран за всички и сносен в материално отношение живот. Липсата на много богати е „компенсирана“ с липсата на крайно бедни. Наистина всяко село успява да излъчи по един или няколко селски чорбаджии, но дистанцията между тях и усреднената маса не е голяма и не е задължително винаги икономическа. Вико Мантегаца, посетил България през 1886 r., пише: тук е гладен само този, който не иска да яде. А когато Христо Иванов Книговезеца се озовава в Италия, той е поразен първо от страшната сиромашия, непозната в Българско. Това можем да приемем като сравнение със западноевропейската действителност.
Сравнението с руската действителност, от която българите пренасят идеите за социална и социалистическа борба, е направено (всъщност то неизбежно се налага) още при преминаването на Дунава от руската армия. Предадено и препредадено е от мнозина съвременници. Предпочитам да го представя в изказа на Плеханов: когато руският войник, този откъснат от ралото и облечен в шинел селянин, попаднал по време на войната в България, той с огромно удивление видял, че нещастният, измъчен от нехристияните българин живее несравнено по-добре от него, ,,свободния“, земеделеца в православната държава.
Дребнособственическият характер на българското стопанство се запазва за дълго. И до 9. IX. 1944 r. България ще си остане предимно дребнобуржоазна страна – със слаба промишленост, дребна поземлена собственост и малоброен пролетариат. Българският едър капиталист, подобно на възрожденския си „предтеча“, още дълго след Освобождението ще бъде едър само като домашно сравнение – далеч от всяко западно европейско съизмерване. И съвсем естествено е, че тази дребна собственост ще бъде дълго търсена и посочвана като български път през времето; че социализмът ще изпревари „почвата” си, а пролетарската партия – самия пролетариат; че българският политически живот ще се люшка в крайностите на една неуравновесена и икономически негарантирана борба. И съвсем неестествена и пресилена изглежда ролята, отредена на българската невъзникнала още „едра буржоазия” в някои от разказите в днешната ни обществено-политическа литература.
А всъщност, не наличието на тази едра буржоазия, с нейните икономически и политически интереси, определя тенденциите на следосвобожденския ни политически живот, а по-скоро нейното отсъствие или, в крайна сметка, колизиите на нейното закъсняло раждане и „детство”. Една икономически силна и политически консолидирана буржоазна класа в България би могла (би имала интерес) да гарантира Търновската конституция. Но тогава тази класа още я няма. Нещо повече – и това не е парадокс: точно Търновската конституция, фиксирала стремежа на българина да догонва, прескачайки етапи, препятства развитието на тази класа. Защото в териториалните граници на новата държава източниците за капиталистическо натрупване се свеждат главно до ограбването на държавата чрез държавната власт. Спазването на конституцията би означавало пресъхване на тези източници. И нарушаването на конституцията става естествена практика. Ползването на държавната власт – основна форма на развитие на капиталистическото натрупване.
Неоспорваното господство на дребната собственост неизбежно се пренася и в политическия живот. Политическата физиономия на България в първите десетилетия създава дребния (и с известна, присъща на всеки преход условност – буржоазен) собственик. Именно този дребен собственик става „големият”, „висшият” политик. Но противно на западния исторически опит и традиции – преди да е станал едър собственик. Вместо власт чрез пари – пари чрез власт. И в политиката той влиза със своя ограничен манталитет и култура. Затова българският политик на власт граби, в опозиция крещи, че властниците грабят, а министерското кресло е така близо до затвора; затова селяните депутати, икономисвайки „дневни и прогонни”, обядват хляб и лук на бохчичка пред Народното събрание, а след това отиват пеш до двореца, за да не плащат файтон; затова квесторите отглеждат кокошки зад оградата на Народното събрание; затова се изваждат скъпоценните камъни от ордените и „декорациите” и се подменят с фалшиви, а истинските се продават; затова с обещания за намаляване и отменяне на данъците се печелят избори и т. н. Разбира се, че това са умишлено търсени драстични примери. Категорични обобщения, градени върху им, са съмнителни. Но самото им наличие е много показателно: за българина и за тогавашното време. От тях Алековият сарказъм черпеше достоверност в изграждането на социалнопсихологическия и политически портрет на следосвобожденска България.
Социално-икономическите гаранции на Търновската конституция се оказват „бъдещи”. Нейният буржоазен дух трябва временно да бъде наложен върху една дребнособственическа действителност. При това налагане се създават трайни стереотипи на политическо поведение, на „конституционна практика”. Да се нарушава конституцията става нещо естествено, нещо нормално. И може би прав е древният мъдрец, твърдейки, че изкуството да вземаш се гради върху умението да даваш – да даваш повече, отколкото другият може да оползотвори, да приеме.
По-късно, когато в българското общество започват да се създават и укрепват социално-икономическите сили, чиито интереси фиксира Търновската конституция, десетилетията на дистанциране на реалния политически живот от конституционните пожелания са направили вярата н упованието в тази конституция илюзия, неотговарящ на времето и мястото идеализъм. Безспорно е, че демокрацията е практика, реален политически процес. И оттук – че тя може да се развива и усъвършенства единствено в практическото упражняване. Но безспорно е също така, че умението да практикуваш също има своя логика, свои закони. Никой не се учи да управлява първо ракета, а след това велосипед.
Търновската конституция няма и гаранциите, предвидени в тълкуването на Ласал – армия, топове. Еклектиката на българския вариант на разделение на властите е не само безспорна, но и изключително опасна с оглед на бъдещето. Търновската конституция се изгражда върху два основни принципа: демократическия и монархическия. При това те не са нито достатъчно разграничени, нито достатъчно противопоставени. Възможности за конфликт между тези две начала не се предвиждат. Учредителите са загрижени главно да намерят начини, форми да се приведе и да се привежда конституцията в съответствие с „народните нужди“. Тези нужди са единственият повод и единствената гаранция за изменението или запазването на конституцията. В демократичното си суетене нашите учредители „не забелязват“, че опасността идва точно от обратната страна – не от волята на нацията, а от желанията и амбициите на бъдещия монарх. И от тази страна конституцията е незащитима и остава незащитена. Повече от половината от текстовете на Търновската конституция уреждат правата на монарха. А вън от формално количествения критерий политическата тежест на монарха в създаващата се политическа система превишава тази на Народното събрание. Изпълнителната власт се оказва изцяло в ръцете на монарха. Съдбата на съдебната власт, с оставеното на монарха право за вмесване в нея, е предопределена. Законодателната – чрез правото на княза на законодателна инициатива и законодателно вето – е поделена между него и Народното събрание. Дори повече. Подялбата не е „по равно”. Правото на княза да разпуска Народното събрание в последвалата практика се превръща в право на изпълнителната власт да унищожава законодателната. Всъщност, правото на княза да разпуска Народното събрание има разумни и практични основания – да пренася всеки възникнал спор за разрешаване в избирателното тяло. При всеобщото и равно избирателно право това означава да се пренася за разрешаване от нацията. Още Първото обикновено народно събрание е разпуснато от княза. Но в атмосферата на повишена политическа активност непосредствено след Освобождението нацията връща Либералната партия във Второто обикновено народно събрание още по-силна. И тогава за пръв път се вижда, че този проверен в западноевропейската практика механизъм на решаване на спорните въпроси, в Българското княжество няма да работи. Директното противопоставяне на княза и Народното събрание, отсъствието на втора камара в ролята на „буфер”, на ,,арбитър”, на „помирител”, намалява възможните решения при остър спор до две: или князът да разгони Народното събрание, или Народното събрание да принуди княза да абдикира. Поведението на народното представителство (а то винаги черпи импулси от политическата активност на избирателите, на нацията) постепенно изключва втората възможност. Затова пък първата се използва нашироко. Народните събрания, доживели до края на своя мандат, се броят на пръсти. Но по важно е че всяка партия, която идва на власт (по „покана” от двореца), успява да си избере послушно Народно събрание. И не винаги с крайностите на изборното насилие. Ако в първата година след Освобождението, при участие в изборите едва на тридесетина процента от избирателите (по данни на К. Иречек), Либералната партия успява да премине от Първото във Второто обикновено народно събрание с укрепнали сили, то можем да си представим как нацията изразява и представя своите интереси впоследствие, за да се стигне до ситуация правителството винаги да успява да си избере свое Народно събрание. Друг е въпросът, че българският селянин и занаятчия бързо схваща комизма на това да избираш от еднакви – партии, програми, политици – и превръща житейската си философия в политическа практика. Но, от друга страна, партиите, политиците, изборите, демагогията, насилието – това в крайна сметка са продукти на националната политическа култура.
И нека преди да преминем към този най-съществен за една конституция проблем – политическата култура и традиции, да довършим проблема за „силовите“ гаранции на конституцията.
Армията в ръцете на монарха – това в разбирането на Ласал е първата и най-сериозна заплаха за конституцията. И точно това стана в българския опит първата предпоставка и гаранция на „личния режим” на княз Фердинанд. За Ласал трайната конституция е несъвместима с постоянната и подчинена на монарха армия. Гаранциите си една конституция може да търси само във въоръжения народ: в една Национална гвардия. Ласал съвсем не е непознат на българската интелигенция. И когато в България започва да се усеща пулсът на готвеното от Батемберг покушение срещу конституцията, Народното събрание, подвластно на народния трибун (все още!) Стамболов, приема „Законопроект за народното опълчение”. Целта на този законопроект е да се създаде „парламентарна армия”, подчинена на Народното събрание с изборно от десетник до командващ ръководство. Нещо повече, убедителното слово на Стамболов успява да осигури и финансите, необходими за организирането на новия институт: Народното събрание гласува 500 000 лв. за това. И особено важно е, че създаването на народно опълчение трябва да доведе до чувствително намаляване на редовната армия – тези „дисциплинирани кукли за парад”, неизбежно предани на монарха. Това е първият и навярно последен опит в българската история за създаване на силови гаранции на българската конституция, опит за нейното гарантиране чрез силата на народа, а не с благоволението на властващите. Правото на княза на законодателно вето обаче спира законопроекта и го пропуска едва след като го обезсмисля – след като се премахва изборността на върховното командване и подчинеността на опълчението единствено на Народното събрание. Впоследствие, тръгналата по линията на националните си задачи България (а тези задачи и в XIX в. можеха да се решат само със силна, модерно въоръжена, дисциплинирана армия) не се върна никога повече към идеята за Народно опълчение. Стамболов пък, който беше направил най-много за този законопроект, направи не по-малко и за укрепването на неизбежно монархизиращата се армия. Всъщност, националните задачи на България не бяха забравени, не можеха да се забравят. Можеха само да бъдат осъществени или проиграни: в бъдещето. Но дотогава доминират в българския политически живот, в българската национална психика.
Преходът на българското общество от робството към свободата е изглеждал и изглежда безкрайно лесен. Още Бенковски твърди: махнете турската власт и републиката е готова. Демократизмът на българската община и на първите опити за извеждане на социалнополитическите значения на българския обществен живот вън от общината, и по посока на нацията създават представата за българското Освобождение като въпрос единствено на политически преврат, на смяна на чуждата държавна власт с национална. Икономическата и културната автономност на българската възрожденска община подкрепя тази представа. Българите умеят и желаят да се грижат за общинските си интереси. Тези интереси се изявяват и отстояват с изключително демократични процедури изборност, свободна изява на мненията, вземане на решенията с гласуване и т. н., неотнимаеми от „механиката“ на общинския живот. В различните общини детайлите са различни, но същността навсякъде е една – общината, чрез „общото и равно избирателно право” на всеки свой член, избира и направлява общинското ръководство. Доколкото има ценз, той е по-скоро според „ум и разум”, отколкото според имотно състояние. Общинският интерес е видим за всеки член на общината, той е на повърхността на общинския живот. За неговата изява не са необходими сложни процедури – с шепа кукурузени зърна в два цвята се решават всички общински проблеми.
По време на църковната борба демократичният общински дух, демократичните процедури се пренасят и на национално ниво. Тук се разкриват първите трудности в прехода на общинския демократизъм към национален. Д-р Чомаков пише, че една от основните трудности, които среща Църковният събор, е тази, че трябва да работи с духа на 20-30 епархии. Разбира се, общината и епархията са различни по обхват реалности, но същността на проблема е една: „унификацията на ценностите” в национален мащаб едва започва. Българското обществено мислене едва тръгва към национални мащаби, едва започва да се превръща в политическо и все още носи преобладаващо характеристиките на изходните си предпоставки.
Всъщност, търсещият опорните точки на българския обществен живот през Възраждането поглед, веднага ги открива в демократизма на българина и на неговата непосредствена „социална среда”. Този демократизъм впечатлява и поразява всеки чужденец, докоснал се до българина. Той е първият и най-съществен извод, който княз Черкаски и другите руски дейци, натоварени с организацията на новата българска държава, правят в своето предварително запознаване с българина и с неговия традиционен строй. Върху тази основа се създава и укрепва представата, че своя демократичен характер Търновската конституция дължи главно на това, че в демократизма на българина русите са открили най-съществената опорна точка на българския обществен живот. Такова съображение наистина присъства, но то не е единственото, дори далеч не с основното. С оглед обаче на темата акцентирането върху него е особено важно, защото демократизмът на българина става най-сериозният теоретичен аргумент за подготвеността на българина за Търновската конституция – или за пригодността на Търновската конституция за българина. И е необходимо, за разсейване на натрупалите се недоразумения, да се „сблъска” Търновската конституция с демократизма на българина – като „сблъсъкът” се наблюдава през призмата на следосвобожденския политически живот (неговото отдалечаване от конституционните изисквания или покриване с тях). Проверката на една теза започва от проверката на нейните основания. Корекциите в основанията водят до корекции в тезата. В случая основанията са: 1) демократизмът на българина – същност, граници, перспективи, и 2) Търновската конституция – степен на демократичност, гаранции за претворяване в реалния живот и т. н. За конституцията вече стана дума. Да се спрем сега на демократизма на българина и неговите измерения.
Българинът наистина е бил завършен демократ на границата между робството и свободата – в своя бит, в своята община, но този демократизъм не може автоматично да се прехвърли в политическия живот, да се екстраполира по отношение на върховната власт в държавата. Преходът от демократичната общинска традиция към демократичната национална политическа практика в действителност съвсем не е така лесен и безконфликтен. Княз Дондуков-Корсаков по времето на българското Освобождение беше казал, че патриотизмът на българина се простира до неговия плет. И наистина, българското национално чувство едва-що прескача общинските синори. Твърде дълго затворен в тесните рамки на дребните общински интереси – пише А. П. Матвеев, руски деец от онова време, участвал в устройването на новата българска държава, – българският ум още не е успял да развие в себе си способности за по-широки обобщения.
Участието в държавния живот предполага съзнание за държавния интерес. Интересът на държавата често налага ограничаване на местния интерес, на интереса на общината, околията и т. н. На това българинът тепърва ще се научи. Дори и след Освобождението сопотци ще продължават да наричат отечество родното си село. И не само сопотци. Стремежът към национално единство се е изявил, но вън от организационните му измерения това единство тепърва ще се осъществява.
Освен това демократизмът на българина е следствие на едно изкуствено създадено и насилствено поддържано социално-икономическо и политическо равенство. Ограничените икономически ресурси на общината не могат да създават много богати, без да създават и много бедни. Равенството се превръща в проблем за оцеляване, вгражда в националната психика трайни и мъчно преодолими нагласи и стремежи към запазване на това равенство. В политическо отношение всеки българин „равно” и „еднакво“ е противопоставен на турската власт – отново е равен на другите. Условията, в които векове се развива българският обществено-икономически живот, създават един хипертрофиран стремеж към равенство – или стремеж към хипертрофирано равенство.[i]
В този смисъл общинският демократизъм, общинското равенство се оказват пречка за създаването на демократизъм в национално-държавен мащаб и по друга линия. Стремежът към равенство на всички и във всичко препятства сред българите процеса на естествено излъчване на общопризнати водители, на отдаване на дължимото на тези водители. Българската нация не може да излъчи своя Гарибалди. Какво повече искаше Бенковски с пълномощното на Оборище освен онова, което италианците някак съвсем естествено признаха на Гарибалди – правото да бъде техен вожд, техен генерал, а това в условията на едно въстание значи и техен диктатор. Но искането на Бенковски не противоречи ли на традиционния демократизъм на българина? Разбира се, че противоречи! Но Бенковски е тръгнал да освобождава не Панагюрската или Копривщенската община, а цяло Българско. И ако не беше изкарал тракийския селянин и еснаф на Еледжик насила, почти като стадо, Априлското въстание малко би се отличавало от Старозагорското. В историята ни събранието на Оборище остана като акт на изява на демократизма на българина. А всъщност на Оборище си дават среща общинската демократична традиция и нуждите на общонационалното действие. И не проста среща, а сблъсък. И Бенковски удържа победата. Начинът, по който той достигна до тази победа, силите, които го подкрепиха, всичко това е симптоматично за нашата по-сетнешна история.
И още нещо: ,,роежът” на следосвобожденските политически партии, освен че е основан на една неизбистрена икономическа реалност, има сериозни аргументи и предпоставки и в социалната психика на нацията. Завистта, породена от стремеж за оцеляване чрез запазване на равенството, остава трайна характеристика на тази психика, пренася се и в нейния политически компонент. Тя поразява всички, които се срещат с българския политически манталитет. Ето какво пише например К. Иречек: Чужденецът чува хиляди най-лоши неща за отделни българи от самите българи и после бавно открива, че всъщност хората не са толкова лоши, както взаимно се представят, заслепени от завист и партизанска страст. Непредубедена оценка на туземни таланти, особено на политически противници, е изключение.
Оценката на Иречек съвсем не е единствена, „самотна“. И ако предпочетох да приведа точно нея, то е заради образоваността на нейния автор, трайния му интерес към българите и тяхната история, способността му да сравнява явленията от българския политически живот с улегналите западноевропейски образци.
Ако тръгнем през историята си с презумпцията, че българската нация беше достатъчно зряла в политическо отношение, за да превърне общинския демократизъм в принцип и норма на политическия и държавния живот, то тогава пред нас остава само една възможност за обяснение на следосвобожденската ни политическа история – появата на диктатори и монарси с мания за величие. Диктаторите, тираните и т. н. обаче са такива не като индивидуални дадености и предразположения, а като характеристики на времето, в което живеят. И едва ли е оправдано да се описва и обяснява една национална история единствено с капризите на една или друга личност. Защото личността, ще се опитам да се изразя алегорично, и най-великата, е само актьор. Сценарист и режисьор в човешката драма е все пак историята – историята, разбирана като съвкупност от социални, икономически, политически, културни и т. н. предпоставки. И актьорът играе върху и в сценария – по-добре или по-лошо. В историята, както мисля и в театъра, има ли роля – ще се намери и актьор.
Появата на диктатори, на авантюристи, в една национална история не е следствие на лично желание и амбиции. Появата на диктатура значи наличие на условия за диктатура. А, от друга страна, демократизирането на формите на обществено-политически живот също има своите закономерни предпоставки. Докато при авторитарни и тоталитарни режими може да живее всеки, за демократичните форми е необходима висока политическа култура, необходими са политически добродетели, които се създават с национално-политическата традиция. Степента, в която един народ притежава тези политически добродетели, определя в крайна сметка „коефициента на демократичност” в неговия политически живот. Защото демократичността на един политически режим се характеризира не толкова с дадените на народа политически права, колкото със способността и готовността на този народ да ги отстоява всекидневно. А това може да прави само народ, който познава социалните и политическите измерения на своето съществуване. Когато един народ ги опознае, той неизменно ги налага под една или друга форма. Всеки народ „заслужава” да живее под демократично управление, но не всеки успява да го извоюва и отстои.
Свикнали сме с удобствата на тезата, че Търновската конституция е не само една от най-демократичните за времето си, но и напълно е отговаряла на характера, културата, традициите на българската нация в момента на политическата й еманципация. И дори, изтъквайки върховете на възрожденската ни революционна идеология, и твърдейки, че Търновската конституция не ги е реализирала напълно, някои автори пряко внушават идеята, тя не е достатъчно демократична за нашия народ, за нашата народностна традиция. Точката на „логическо грехопадение“ (израз на Плеханов) на тази идея е в твърдението, че едно републиканско управление би било много по-подходящо за българската традиция. Явно в случая става дума за съвсем разбираемо (от патриотична гледна точка), но недопустимо (от научна) надценяване на „политическите добродетели” на тогавашния българин. Смятам, че не само републиканското управление, но и самата Търновска конституция, в момента на въвеждането, надвишава тези добродетели. Застъпвайки такава теза, си давам сметка, че заставам на твърде „неустойчива“ позиция, първият аргумент срещу която е близостта и до позицията на противниците на българското Освобождение от времето на Възраждането. Но това, че тази теза е била използвана като аргумент срещу българското Освобождение, не доказва автоматично нейната невярност. А вторият, дори „по-сериозен”, аргумент би могло да бъде неоспорваното й вековно вече господство в нашата марксистко-ленинска мисъл и книжнина. Но пък моят главен аргумент е в реалностите, които Търновската конституция създаде – или не можа да създаде. Едва ли е необходимо специално да се доказва, че българският следосвобожденски политически живот само за отделни, и то съвсем кратки, моменти, се доближава до конституционния първообраз, до юридическата си основа. Защо? Както вече отбелязах, причината за това не може да се търси само в личностния фактор на националната ни история. Тази причина не може да се търси и само в сложната външнополитическа ситуация, в която младата българска държава е принудена да преживее първото си десетилетие. Това влияние наистина има голямо значение в отделни моменти на следосвобожденската ни история, но в крайна сметка не може да се отрече фактът, че т.нар. „личен режим” започва да се установява след падането на Стамболов, когато българската политика е успяла да си извоюва голяма самостоятелност. И ако причините за появата на Стамболовия режим можем да обясним донякъде (но само донякъде!) с трудностите, пред които българската държава е изправена след Съединението, то появата на „личния режим” трябва да търсим и обясним със спецификата на българските условия, с волята и способностите на българската нация да отстоява своите права.
Конституцията трябва да регистрира реалното съотношение на класовите и политическите сили в едно общество. В конституционната практика обаче има и изключения. Една конституция може да се окаже твърде повлияна от външни идейни и политически съображения. Тогава практическите корективи в нея внася реалният политически живот. Именно в него истинското съотношение на класовите и политическите сили (всяка от които носи своя културна, икономическа, социалнопсихологическа обремененост - съотношение, което определя националния облик) не може да бъде скрито зад никакви външни идейни и политически съображения, зад никакви вътрешни желания да се навакса загубеното през петте века на робството и с един замах, с един скок да се настигнат и задминат най-демократичните европейски еталони. В историята „кенгурообразните движения” са невъзможни, а илюзиите за тях се заплащат твърде скъпо. Реалният политически живот неизменно внася своите корекции в идеите и в „мераците“. Затова отговорът на наистина деликатния и трудно поддаващ се на еднозначно тълкуване въпрос, дали Търновската конституция съответства или не на равнището на развитие на нацията, трябва да започне и да завърши с реалния политически живот, който тази конституция е организирала или е трябвало да организира.
***
И накрая вместо общоприетото обобщение на темата ще си позволя да завърша с две мисли, които биха могли да се приемат и като обобщение.
Първата мисъл е на Маколей и е родена в страната, която стана люлка на модерния конституционализъм. „Колко често – пише Маколей за английския народ и история – ние трябваше да струпваме на барикади паважа на Лондон и да гледаме къщите, пронизани от куршуми и рововете да димят от кръв. Колко години кръв и размирици ни струваше, за да научим първите елементи на политиката! Колко много сурови и необмислени конституции ние съставихме, за да ги съборим отново! Колко много детски теории ни измамваха! Достатъчно щастие е за нас, ако строгата школа на половин век стигне, за да можем да се радваме на истинската свобода.”
Другата мисъл е от наш, домашен източник. Тя ми импонира не само с правотата, но и с красотата на изказа си. И така, връщайки се назад в спомените си, във времето на опиянението, на ентусиазма на непроверените сили и надежди, Екатерина Каравелова пише: ,,Конституционното управление беше истински дар от великолепен либерализъм. Един прекрасен етикет за новата държава. Но имат ли етикетите чудотворното действие да обърнат водата във вино? Понеже говорим за вино, знаем, че пресните вина, преди да се преобразуват в щедрата и съживителна течност, започват да кипят, отскачат много обръчи на бъчви, дори някои се обръщат в оцет. Нещо подобно се случи и с нас.”
***
Може би няколко заключителни думи все пак се налагат: за избягване на евентуални „недоразумения”.
1. Истината. Тя често е грозновата – още повече, ако сме отвикнали да я търсим и виждаме. Нейният „чар” се разкрива едва след продължително „общуване”. Много омайно звучи приказната легенда за здравите сгради – с вградени в темелите им сенки. Но си мисля, че далеч по-разумно е да вграждаме истини – тези, до които сме достигнали, тези, които знаем. Защото с неистини никога не е построено нищо истинско.
2. Патриотизмът. Сред изостаналите нации патриотизмът се гради върху крайностите: самовъзвеличаване или самоотрицание. Зрелите нации се самооценяват, като се съизмерват с другите. И, както пише проф. Генчев, като не се страхуват да надникнат и в скритите кюшета на историята си.
3. Прогресът. Националните добродетели на един народ не са статична величина. Макар и бавно, те се развиват: достатъчно е да има необходимите за това условия. Но развитието е процес, в който „придобиването” и „запазването” са равностойни предпоставки.
——–
[i] “Истинското” равенство се простира до равенство във възможностите. Равенството във възможностите наистина винаги довежда до неравенство в резултатите – равенството във възможностите се превръща във фактическо неравенство. Това неравенство е неизбежно. Хората се раждат различни и е безумно да се мисли, че могат да бъдат „уеднаквени”. Нелепо и опасно е равенството да се разпростира върху резултатите от дейността на „неравни” хора. Всеки път, когато обществото тръгва по тази линия, то неизбежно се обрича на застой, лишава се от единствения възможен източник на развитие – същностния човешки стремеж към успех, към отличаване на отделния индивид сред масата, т. е. към неравенство.
Неизбежното неравенство в резултата винаги проявява стремеж да се репродуцира и в неравенство във възможностите – като стремеж например на родителите да запазят постигнатите от тях резултати като инициална позиция на децата. Прерастването на неравенството в резултатите в неравенство във възможностите не е неизбежно. Именно в тази насока рационално ориентираният човешки разум е търсил и намирал механизми за гаранции. И още една линия на отличаване на рационалната от утопичната обществена теория и практика – утопиите винаги са страдали от илюзиите, че могат да постигнат „пълното” равенство и че именно в него е човешкото щастие. Всъщност това е само друг ракурс на посочената по-горе линия на различие.
Равенството в резултата може да бъде създадено и поддържано единствено с насилие – насилие над природата на човека и обществото.
