Защитната реакция на всяка европейска криза има добре очертана рутина и в това отношение сегашната не се отличава съществено. Тя е центрирана около серия от припомняния, при това основателни. ЕС няма правомощия да прави много неща, отговорността за здравеопазването е и винаги ще остане национална, както и всичките политики около него. Тази част от националния суверенитет никога дори не е била обсъждана като потенциален кандидат за дълбока интеграция. Координацията винаги е била по-скоро пожелателна, а кризисните й механизми досега са периферни и слабо институционализирани. Мащабът на корона шока е много отвъд техния капацитет и функциониране. Очаквано, очертаващият се икономически срив отприщи призиви за финансова подкрепа и радикални мерки за спасяване на европейското стопанство. И веднага трябваше да си припомним, че всъщност бюджетът на ЕС е 1 от всеки 100 евро, които се произвеждат на „стария континент“. С други думи, този финансов ресурс трудно може да поеме тежестта на необходимото мащабно възстановяване. Всичко това има странната характеристика да е едновременно вярно и отчайващо незадоволително като отговор на поредната криза.
Най-фундаменталният и задълбочаващ се риск за съюза е драматичната асиметрия между очаквания и капацитет. По време на кризата в еврозоната липсите бяха по отношение на регулации, общи рамки за контрол и наблюдение, отсъствие на възможности и съгласие за фискална подкрепа, поне съвместими стратегии за икономическо развитие и т.н. По време на имигрантската криза липсите бяха по отношение на правомощия, финансов ресурс, институции и координация на политиките на отделните държави-членки. Съюзът трябваше да обяснява, че все още няма пълноценна обща имигрантска процедура, че няма единен механизъм за предоставяне на убежище, че всъщност страните си имат различни желания и политики за това как, колко и какви хора да допускат на територията си, че европейската гранична полиция е в съвсем начална фаза, защото няма необходимите средства и правомощия. Сега по време на корона кризата, лидерите на съюза отново са принудени в повечето време да дават обяснения какво и защо не могат да направят. Разбира се, повечето от тези въпроси реално трябва да бъдат адресирани към правителствата на страните-членки, защото в техните решения и поведение е разковничето на тази дилема. Така или иначе обаче, намираме се в поредната криза, в която към ЕС има все повече очаквания, на които той не е в състояние да отговори.
Нарастващият риск за организацията идва и от драматично различната мяра и мащаб на сегашната криза. Финансовата криза изискваше спасение на банките и ограничаване на щетите в по-широката икономика. Имигрантската засегна чувството за контрол и управляемост на държавите ни, но не засегна самите опори на обществата и политическите общности. Тероризмът наистина създава психоза за заплаха, но независимо от реалния риск той е относително овладян и също не ни разклати из основи. Корана кризата обаче се възприема по съвсем различен начин. Нейната мерна единица са живота и смъртта, уязвимостта на цялото общество, на всеки негов член. Тя наложи безпрецедентно затваряне на базови социални и икономически механизми и това упражнение е наистина без паралел. Солидарността в тази ситуация е не просто жест, а условие за оцеляване. Погледнато от обратния ъгъл, отсъствието на подкрепа и солидарност в подобна драматична ситуация е двойно непростима и по фундаментален начин подкопава етоса на колективното начинание, наречено ЕС. Ако този анализ и усещане за корона кризата се вкорени в достатъчно страни-членки, неговата съдба може наистина да се окаже пред безпрецедентен риск.
Предходните кризи завършваха с доста отчетливо разпределение на политически спечелилите и загубилите. Разбира се, това бе най-видимо по отношение на сътресенията в еврозоната. Макар северните нации да направиха няколко отстъпки, най-вече по отношение на ЕЦБ, на практика те успяха да институционализират до голяма степен своята икономическа и финансова философия на бюджетни ограничения, експортна структура на стопанството, структурни реформи по техен модел и други. При имигрантската криза има известни нюанси и балансът не е в такава степен в тяхна полза, но отново, те бяха в състояние да контролират динамиката на събитията и контурите на повечето решения впоследствие. „Политиката на отворени врати“ бе почти изцяло подкрепяна от страни като Германия, Швеция и още няколко преди да станем свидетели на промяна и там. Нещо повече, северните страни-членки успяват да удържат законодателна рамка на тези политики, която продължава да делегира все повече задължения по външните граници. Ако корона кризата завърши с подобна политическа динамика, отсега може да се прогнозира много тежка криза за организацията, дълбока загуба на доверие и драматично нарастване на еврокритичните и евроскептичните настроения. В Италия това вече е факт.
Мнозина настояват, че сегашната криза е симетрична. Казано иначе, пострадалите нямат вина, тя е непредвидима, природна, а не e генерирана от потърпевшите. Няма как да им се вмени вина, поведенчески или управленски дефицит, някаква форма на неадекватност. Наскоро, френският президент го заяви изрично. Първите социологически данни обаче не потвърждават подобна картина. Например, 50% от германците не мислят, че случващото е просто бедствие, за проблемите голяма вина си имат самите правителства и общества. Ако подобно мислене моделира нагласите на правителства като германското, ЕС върви към изключително токсична политическа ситуация и сблъсъци. Отсега е видно, че южните държави са със съвсем друга нагласа и няма да приемат развръзка по модела на кризата в еврозоната. Свидетелите сме на наченки на „камикадзе политика“, особено по решителни въпроси като този за споделянето на дълг, които вече се превърнаха в лакмус за наличието на реална солидарност. Италия и Испания още на този етап подсказаха намеренията си, а Франция бе на същата вълна преди последния европейски съвет. Нещо повече, групата в тяхна подкрепа непрестанно се разширява и вече обхваща част от централна Европа и дори Бенелюкс. С други думи, политически устойчивото излизане от корона кризата ще трябва да се случи по нов модел, а не просто институционализиране на позициите на северния блок. Нужен е някакъв New Deal.
Рисковете за съюза обаче не свършват и тук, особено ако очертаващата се криза се окаже още по-дълга и дълбока. Дори при най-мащабен и солидарен подход в месеците след сътресенията, вероятността от увеличаване на дистанцията между отделните страни-членки е голяма. Изходната им позиция и наличието на различни инструменти и поле за маневриране бързо ще очертае отликите и различната скорост на възстановяване. Някои имат доста по-ниски нива на задлъжнялост, могат да бъдат много по-щедри в своите пакети от стимули и могат дори да си позволяват частични национализации за омекотяване на удара. Нещо повече, предстоящите решения в рамките на ЕС могат да произведат нова вълна от печеливши и губещи. Например, новата европейска индустриална политика до голяма степен ще означава окрупняване на западно-европейски компании, при което южните и източните страни в най-добрия случай могат да бъдат периферни елементи от нови производствени вериги. Продължаващата либерализация и задълбочаване на единния пазар пък би стимулирал по-равномерни ползи, но не се дори обсъжда на сегашния етап. Въобще, през последните години той е все по-малко механизъм за конвергенция и все повече платформа за окрупняване. Съществува голям риск ЕС да стане съучастник в подобно нарастване на дистанцията между отделните страни. В този смисъл, организацията ще трябва да се справи с две големи проблеми. По-лесният изглежда да вземе решение да „скочи в дълбокото“ и да се заеме с възстановяването на Европа. По-трудният е как точно и с какви политики ще го направи, за да не се разкъсат връзките между нашите държави и общества. Ако не успее в тази сложна задача, кризата му наистина ще бъде екзистенциална.
