Статията е публикувана във в. Ретро през 2016 г.
„Кой написа писмото на Пеевски?”, пита колегата Деян Енев в kultura.bg. Щото нали Пеевски се обясни на българското общество епистоларно. Та Деян смята, че не го е писал той: „Това писмо е истинска висока литература. Неподражаем образец! Това писмо е сложно изпълнение в неподражаемия древен стил „плетение словес”.
Е, е, е… Чак пък толкова…
Деян е писател. Писателите, както знаете, от нищо нещо правят. От такъв въпрос един писател цял роман може да напише. Както е направил например Исмаил Кадаре от въпроса „Кой доведе Дорунтина”. Разбира се, примерът подсказва, че по-голям повествователен потенциал има въпросът кой доведе Пеевски. Кой е писал писмото е маловажно. „Кой доведе Дорунтина” – това е въпросът! Защото Дорунтина е извървяла много дълъг път, не би могла да го извърви сама. Някой я е довел. Самата Дорунтина, като я питат кой я е довел, вика: „Брат ми Костандин”. Да, де, ама Костандин умрял три години преди това…
Без да насилвам възможностите на аналогията, ще отбележа, че и в магическата реалност на Кадаре властта упорито се опитва да скрие отговора на въпроса. Защото наистина Дорунтина я е довел брат ѝ Кастандин, ако, че е умрял. Но не физическият извършител е важен в случая. Важното е друго: „Всеки от нас има своя дял в това пътуване… Дорунтина я доведохме всички ние.”
Всички ние! Неприятен отговор, а? Но единственият верен.
Деян подозира, че туй „плетение словес” е дело на литератора Местан. От което пък следват други подозрения: „Такова писмо не се пише на крак, за час-два… То е писано предварително, още преди заседанието на КС. Което може да означава само едно – че решението на това заседание е било предизвестено.”
Не отричам, че е писано дълго. Ясно си личи как е изстрадано, в смисъла на измъчено… Направо концентрирана литературна мъка:
„…Правото ми да бъда избиран – основно гражданско право в демокрацията, бе подложено на съмнение и се превърна в бумеранг, за рикошета на който аз плащам неясна и непосилна цена.”
„Президентът без каквото и да е колебание за авторитета на институцията, която представя, и с афекта на притиснат неизвестно до каква стена инициира бламиране на Решение на Парламента на РБ. В случая – за избирането ми за председател на ДАНС. В колаборация с разбитите през Костинбродската печатница лидери на заради това неслучили на власт политически сили Президентът – длъжник им за позицията си, официализира политическия цинизъм.”
Ако това е „висока литература, то наша скромна милост е жив класик и ще настоява за съответното третиране в бъдеще! Има някакво плетение, но то е на една кука. Литературно мильо̀, ако позволите…
„Защо Президентството на държавата акумулира неистово риторика с клише името на един гражданин?”
Не, категоричен съм – писал си го е сам. Личи по неинтериоризираната лексика. Най-много колегата Тропанкев да е редактирал тук-таме. Но никакви трима доценти, както пише Деян, не са участвали.
Явно писателят Деян Енев е видял в писмото пластове, които авторът изобщо не подозира.
„…емоцията на Президента с речитатив Пеевски…” „И освен това, смея да твърдя, ме познават достатъчно добре, в смисъл – познаваме се достатъчно добре…”
Бих се заклел, че това писмо е излязло изпод химикалката на пъпчива петокласничка, която е черпела вдъхновение от някой от онези извори, в които музите си мият краката. (Станислав Лец)
По-показателно е мнението на Малария Велева. Тя като по-простичка (казваме го в добрия смисъл, на по-принизена, по-земна), не се съмнява, че го е писал лично: “Изказът в писмото е смесица между политико-юридическо-публицистичен стил… Пеевски го е писал с високо професионална и юридическа подготовка.”
За юридическа не знам, някои твърдят, че подготовката в ЮЗУ, особено „дистанционната”, не е точно такава… Обаче явно някои други подготовки липсват. Например „кабинет” не се пише с главна буква, също и „президент”, „парламент”, „председател”, казва се флагман, а не флагмен, а „театрално водевилски” дали се казва, лично ние не знаем…
Употребихме много време и място да доказваме литературните достойнства, по-точно липсата им, и авторството на това писание. Но е важно, за да се знае, че мислите в него, да ми прости Господ преувеличението, принадлежат на Пеевски, а не му ги е турил някой друг в устата. Иначе писмото поставя далеч по-важни теми за размисъл. Стига да не ни мързи.
„Демокрацията е в опасност точно заради крясъците на сивата политика, която е в стрес от осветляването си от Кабинета Орешарски и от риска да участвам в този процес.”
В такива случаи баба ми казваше: „Жива да не бех…” Пеевски ще спасява демокрацията, ще бори корупцията…
И в природата, дето е съвършена, има такива парадокси. Сещам се (по-точно, подсети ме преди време Вл. Янев) за “Животът на Клим Самгин” на Горки: „Рижият ми прилича на тарантула… Единствената полза от тарантулата е, че наложена в масло е най-доброто лекарство срещу ухапване от тарантула.” (Да прощават ревностните читатели на „Из делниците…”, че се повтарям, но случаят го налагаше! Сменете Рижия с Дебелия – така му викат на галено – и нищо друго не пипайте!)
Всъщност, горе казах, че писмото е до българската общественост. То е и до нея, но само за сведение. Конкретният адресат е президентът. „Президентът” се споменава цели 7 пъти в писмото. Делян Пеевски пише на президента. Липсва му само един ефектен финал и ще стане досущ като писмото на запорожските казаци до султан Мохамед IV: „Да ти е.. майката, македонски саламджия… дупедавец… на самия дявол внук… свинска муцуно… Целуни ни по гъза!” Подбрах точно тоя пасаж заради «македонски…»
Другите мишени на писмото са Цецерон и Иво Прокопиев. Но те не се споменават директно, а се „визират иносказателно”, както би казал самият Пеевски: „синове на… домакини на ловни станции из Делиормана” , „на шофьори на топ шеф на Държавна сигурност преди 1989 г…” Връзката с ДС е поставена в пейоративен контекст и това налага да припомним, че Пеевски е внук на зам.-шефа на ДС във Враца Ангел Кръстев, баща на майка му Ирен Кръстева. Според Григор Лилов Кръстев бил назначен след опита за преврат на Горуня, което говорело за голямо доверие. Излиза, че в потеклото Пеевско има много повече ДС, отколкото при сина на някакъв лесничей…
Освен споменатите, много симптоматично е и кои са премълчани. Сред тях блести с отсъствието си Бойко Борисов. Името му не се споменава дори и иносказателно. Явно колегите от агенция ПИК са били прави, като писаха преди време, че Борисов и Пеевски са се договорили. Пак. Бойко явно не е каресчия… Пък и не е в позиция. А и, дето вика Пеевски, „лично ние се знаем”. Много хрян ще трябва, ако почнат да си пишат биографиите из вестниците…
В писмото се правят няколко нескопосни питания за удобно изместване на проблема. „Може би вината ми е, че съм депутат от ДПС…”
Не, не е това!
„Ако фактът, че съм бил на скромни по младост години, буди недоверие и подозрителност…”
И това не е!
Аз съм на 33 години и съм успял. Това престъпление ли е?”
Топло! Успехът сам по себе си не е престъпление. Престъпление е понякога пътят към успеха. За съжаление в една държава, където успехът се мери само бруто, в пари и позиции, няма как да се отрече, че е успял човек. Успял в балканската представа, „ачигьоз момче”, което отрано си е оправило живота. Нормално за времена на икономическа и политическа контрабанда. И морална най-вече. Когато няма ред в обществото, умните и интелигентните са винаги последни… И без да искат почват да се питат: „О, добродетел, за какво си ми послужила досега?! Ако бях лош като толкова други, щях да бъда щастлив като тях.” А някои дори си отговарят…
Календар на успехите:
„Из делниците на един луд”, 29 март 2002: „Някакъв пикльо на 21 години щял да става зам.-министър. Що? Щото майка му била шеф на тотото. Не съм против да се дава път на младите, ама в Щатите тоя младеж сега щеше да си пие първата законна бира.
5 май 2007 г.: Шефът на Булгартабак вика: „Следовател №1 ми поиска 150 хил. лв. на месец… А заместникът на Етем Делян Пеевски го натискал да даде ремонтите на негови строителни фирми и да назначи човек на ДПС в „София БТ”… Как от младежкото НДСВ най-младият син на тотото се оказа засмукан в обръча на Доган и стана зам.-мин. от квотата на ДПС – не знам. Говори се за парите от рекламата на тотото, за една крупна сума за ремонта на „Универсиада”, която мистериозно изчезна и други работи, за които не се наемам да настоявам.»
10.05. 2007. «Пишем вчера в „Експрес”, че когато става парламентарен секретар на Министерството на транспорта, младежът Пеевски бил скъсан като карпатски вълк… И му дават ведомствен апартамент. Няколко месеца по-късно брои 83 000 лв. по нотариален акт (а всъщност поне тройно повече) за мезонет 200 кв. м. Освен да е спечелил от тотото, но това е невъзможно, защото по него време майка му е шефка на тотото и би се получил конфликт на интереси…»
22.05.2007 г. Колко милиона е прилапал Прошков, не мога да кажа, но построи луксозна кооперация в София и вила до Рилския манастир. Фасулска работа. Дават се парите на РА „Лио Барнет”, създадена от рекламния бос Красимир Гергов, и от там ги разпределят. Ирен Кръстева оцени по достойнство схемата и я запази. Тя и синчето и Делянчо Пеевски набързо накупиха имоти за милиони…»
30 юли 2007 г. „Кръстева купила вестниците на Блъсков. Като се има предвид, че той им искаше 5-6 млн. евро, и тази се явява крупен инвеститор…»
И т.н. и т.н.
Пеевски пред Малария Велева: „Когато човек е добър и върши това, което трябва, има някой отгоре, който го пази.”
Има, само че за разлика от Ортодоксалния, тоя някой се явява само в две ипостаси: Цветан Василев и Ахмед Доган.
