Почти цяла източна Европа се е отдала на нова страст. Повсеместното оплакване от демографския срив, неспирната емиграция и обезлюдяването на значими територии е ежедневно занимание за политици, коментатори и ФБ мислители. Местният бизнес отдавна вдигна алармата, но без особен успех. Европейската преса е пълна с истории за напускащи, за опразнени селища, за затворени училища. Само за последните няколко седмици, такива имаше за Сърбия, Хърватия и България. Дълбоката балканска тъга се завръща, в тоналността на познато и отработено отчаяние, с намек за историческа обреченост и жертвена поза. Твърди се, че сме отново обречени на своята кръстопътност, след години на надежди отново сме заклещени в позицията на периферия, която снабдява с виталност застаряващия европейски Запад. Тук-там се усеща надигаща се ярост, все още неясна, без адрес и едва изказана, но вече осезаема. Попаднали сме в драматична ситуация и не знаем как да излезем от нея, сякаш всичко е насочено срещу нашето колективно демографско спасение.
Няма никакво съмнение, че Европа сега е съвсем различна от предходни десетилетия и възможностите за миграция и свободно движение са безпрецедентно широки. За страните-членки на ЕС това е съвсем очевидно и ежедневно коментирано. Но ситуацията със страните от западните Балкани не е чак толкова различна. Повечето пътуват без визи, стъпват върху функциониращи от десетилетия поддържащи мрежи в западна Европа още от времето на Югославия и сравнително лесно намират достъп до нейните трудови пазари. Публична тайна е, че властите в повечето държави си затварят очите за този процес, особено когато бройката не е много значима и няма публични скандали с тяхното присъствие. Политическата безтегловност в тези общества и липсата на ясни общо-социални и индивидуални перспективи допълнително стимулират емиграцията и това няма да се промени през идните години, защото преговорите за членство в ЕС ще се влачат дълго време. Стопанската среда също не дава особени поводи за оптимизъм. Технологичният преход до голяма степен ще прескочи тези страни, а свиването на индустриите в Европа ги лишава от възможности. Западният инвестиционен интерес от дълго време спада, пазарите там стават все по-малки и непривлекателни и поради променящата се структура на населението. В момента се изисква сериозно въображение, за да си представи човек особени икономически възможности по тези земи.
Страните-членки в ЕС са в сравнима ситуация, макар и с важни отлики. Несравнимо по-големите възможности за свободно движение и емиграция са компенсирани от по-висока степен на интеграция в европейската икономика и инвестиции. Геополитическият хоризонт е по-ясен и сигурен, те не са изправени пред базовата несигурност на политическата безтегловност. Страните имат немалък публичен ресурс за смислени и дългосрочни инвестиции по линия на ЕС. Сегашният им статут ги прави по-видими за останалия свят, а инвестициите в тях са една идея по-малко рискови. Независимо от всичко това, с изключение на Полша, повечето са във влошаваща се демографска ситуация и са все по-притеснени за бъдещето. Всъщност, тези държави наближават една специфична точка на дистанция от своето присъединяване към ЕС, която в предходни вълни е обръщала тенденциите на емиграция и известно пребалансиране в социалната и демографска динамика. 15-20 години след влизането в организацията на страни като Ирландия, Португалия, Испания и Гърция, негативните демографски тенденции започват да се пречупват, мнозина започват да се завръщат и все по- малко хора решават да напуснат собствените си страни. Основното обяснение на повечето изследователи е в появата на една ключова динамика. Най-общо казано, за този период натрупаното желание за емиграция се „излива“ като често това се стимулира допълнително в годините на реална интеграция и поява на системните ползи от нея. Междувременно обаче, макар и в различна степен, се осъществява и обща модернизация на тези държави с множество подобрения в общество, политика, икономика и управление.
България наближава тази точка на отстояние от присъединяването си в ЕС, но магията на тази закономерност сякаш не сработва. През последната година, правителството се захвана с доста нелеп опит да обяснява на всички ни, че всъщност тенденцията е обърната. Завръщащи се студенти, наети в IT сектора ни се представят като предвестници на нова, енергична и смела България. На терен пъплят различни кампании и инициативи за връщане на сънародници от всички точки на света. Разбира се, цялата тази активност е полезна и похвална, но няма съществено отношение към общата демографска тенденция на продължаваща емиграция и дългосрочна негативна обща структура на населението. В най-добрият случай сме свидетели на забавяне на негативната динамика. Очевидно е, че членството не е магическа пръчка за пренареждане на цялостното ни общество и връщането на онова чувство за смисъл и хоризонт, което е в основата на желанието за оставане. Все пак, тази промяна има съществена „национална компонента“, която тук отсъства и трудно може да бъде регенерирана. Проблемът обаче съвсем не е само в самия процес, а в начините, по които го мислим, обсъждаме и решаваме. Доминира оплакването, все по-често съчетано с жертвена поза. С нея, източните страни-членки сега се опитват да изкопчат повече пари от ЕС за новата финансова рамка. Отсъстват поне два ключови елемента за излизане от ситуацията. Първият е реалистичен и самокритичен поглед към това, което сме като общество, държава и капацитет за промяна. Вторият е осъзнаване, че без имиграция общата тенденция много трудно ще бъде преодоляна. Едното просто няма как да се случи, а другото е забулено в табу.
Сегашната формула на реакция е банално позната, и все така неработеща. Тя е плаващ микс от селективни финансови стимули, малко повече внимание към българите извън страната, мърморене около етническия дисбаланс в раждаемостта, високопарни призиви и активно самовнушение, че нещата са променят. И много страх. И тотално нежелание за разбиране на нещата, които създават смисъл, поддържат залога на живота тук и сега, очертават генерационния хоризонт, необходим за всеки човек. Отбиването на спешността на това префокусиране е удобно подкрепяно от ескалиращото кичозно патриотарство, което се увива в бутафорната истерия по символи и вечния поглед назад. Неговата задача е да блокира алтернативната опора на националното чувство – през ежедневното гражданско достойнство и солидарност, през радикална промяна. Въпрос на време е демографския срив да бъде вплетен в анти-европейската интерпретация на някоя поредна конспирация за енергийното обезсилване на виталните и непокорни Балкани. По този начин, с лекота ще си направим и мисловния завой, който ни се отдава най-лесно, който особено обичаме. Обратно в неизбежната история, отново жертви. И в това няма да има особена изненада. По нашите земи, изкушението на миналото е винаги далеч по-актуално и желано от това на бъдещето.
