Проблемите на БСП са отдавна проблеми на цялата ни политическа система. Нейната историческа неспособност да направи убедителен преход към съвременната демокрация, пазарната икономика и евро-атлантическия консенсус е воденичен камък върху българското общество и неговите шансове да се възползва пълноценно от реинтегрирането си в западния свят. Вярно е, че тя предложи няколко фалшива старта, най-вече към края на 90-те години на миналия век, когато наглед направи символни и важни стъпки към европейската левица и прие членствата на страната в НАТО и ЕС. Но процесът така и не бе завършен, имплозията при Сергей Станишев и анти-европейският завой на Корнелия Нинова ясно илюстрират продължаващите фундаментални трудности на социалистите. Нещо повече, това зацикляне е вече очевидно препятствие пред способността им да катурнат сериозно износеното и разклатено управление на ГЕРБ. На пръв поглед, БСП трябва да направи само една крачка, за да успее. Погледнато по-дълбоко обаче, тя има да разрешава множество дилеми. Още по-фундаменталният й проблем пък е в това, че сякаш нейната същност и история имат непреодолима гравитация, която ще продължи да е пречка пред разрешаването им.
Някои от дилемите пред бившата комунистическа партия са наглед добре познати, но всъщност придобиха неочаквана актуалност през последните години. Една от тях е доколко иска и може партията да се европеизира. Сагата с нейната социал-демократизация отне повече от десетилетие и премина през големи политически мъки, които са вече забравени, но бяха много индикативни за фундаменталните трудности пред нейната нормализация. Кулминацията на този процес бе нормализацията на лидерството на Сергей Станишев, в който бяха инвестирани много надежди. Достатъчно е да си припомним думите на тогавашния американски президент Джордж Буш, който го нарече „господин чисти ръце“. Британците също бяха включени в моделирането на Станишев, чиято крайна цел беше превръщането му в приемлив ляво-центристки политически продукт. Не би. Сривът с назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС срути за секунди това усилие. Вярно е, че на фона на Нинова, Станишев е в състояние да поддържа някакъв приличен имидж на европейска политическа нормалност, но той не е достатъчен, а и вече няма значение, защото бившият председател няма да се върне повече в националната политика. След комичния „ляво-консервативен“ завой на Нинова, БСП е отново в изходна точка по отношение на нещо уж отдавна приключило – принадлежността й в левия европейски мейнстрийм.
В този смисъл, партията отново е изправена пред тежка идейна дилема. Тя не просто трябва да намери обратен път, а вече трябва да го направя спрямо нещо, което се разпада с непредвидими последствия. Европейската социалдемокрация е в състояние на ускорен разпад. Част от нея отива наляво към крайната левица с множество радикални икономически идеи, национализация, агресивни данъци, навлизане в корпорациите и т.н. Ако БСП тръгне натам, веднага ще се изправи пред проблема на собственото си комунистическо минало и ще стигне до задънена улица. Друга част от левицата отива в „зелена“ посока, което е все по-очевидно и мащабно като процес, както илюстрираха и последните избори за ЕП. Това обаче се случва с дълбока ценностна промяна по въпроси като екология, малцинства, етатизъм и други. И тук БСП има много сериозен проблем, защото ако тръгне в тази посока няма да открие там много българи или пък те никога не биха я припознали за автентичен представител и говорител по тези въпроси. В същото време, „Позитано“ вече претърпя тежък провал с опита си да завие радикално към евро-скептични и националистически позиции. Първите просто не се приемат в България, а вторите имат много по-ранни, шумни и вече позиционирани носители. В този смисъл, БСП наистина в момента не зная накъде да тръгне идейно и просто се движи по най-лесната пътека, тази на ежедневния популизъм.
БСП е в историческа клопка и в електоралното си мислене. Независимо от всички промени през последните 30-ина години, тя продължава да мисли за себе си през категориите на партията-държава, на полагащото се право на управление, на широкия контрол в множество стопански сектори. Това самовъзприятие за мастодонт пречи на политическото й мислене и тя все още не е в състояние да осъзнае в дълбочина, че политическата власт се постига чрез социално-електорални коалиции. Няма как да постигнете политически успех без да успеете да кажете нещо смислено и да убедите различни социални групи да ви подкрепят, всеки със своята си причина. Социалистите от години обичат да осмиват сегашния премиер, но той отдавна е овладял именно тази способност и я демонстрира по време и на последната предизборна кампания. Мисленето за изборите през „твърди ядра“ много трудно ще доведе до успехи. БСП обича да мисли за себе си като за партия с най-голямо и най-твърдо електорално ядро. За да стигне отново до властта обаче, тя ще трябва да се превърне в партия с няколко работещи електорални разклонения. Нищо от сегашната изборна реалност не й дава особени основания за оптимизъм. Но дори и да стигне до управлението, неспособността й да печели достатъчно доверие сред по-младите, предприемчивите, работещите, про-европейски настроените прави прагът на търпимост към нея много нисък. Нещо винаги бързо взривява социалния толеранс към нея, справка 14 юни 2013 година.
БСП ще разполага с немалко време, за да мисли по всички тези въпроси и евентуално да направя някакви усилия да разреши своите дълбоки дилеми. Партията ще загуби местните избори, това е видно още отсега и не изисква особено прозорливост. Дори при прилично представяне, тя няма как да форсира социална или политическа криза, която да срине сегашното правителство. В този смисъл, социалистите имат чак до пролетта на 2021 година, за да измислят как да излязат от сегашната безизходица. Имат дори време да започнат да осъществяват промяната в своята стратегия, стига, разбира се, да успеят да направят такава. По-големият проблем за тях е друг. Партията изглежда все така неспособна не просто да осмисли тези свои фундаментални проблеми, но и да постигне някакво съгласие върху стратегия и после да я реализира политически. Тя е прекалено разделена вътрешно и теченията се неутрализират взаимно. Не е очевидно, че всички толкова бързат да се върнат във властта. Немалко от бизнес главатарите си имат паралелни стратегии за оцеляване, ала Гергов, който си постига различни тактически договорки с властта и защитава своите интереси. Или пък кръговете около Овчаров, които си работят в енергетиката и други прилежащи сектори без да имат особена необходимост от пряко присъствие в управлението. В този смисъл, БСП е заклещена в самата себе си, в това, което е била и е. И дори да разбере важните избори, които трябва да направи, за да излезе от политическата периферия, те продължават да изглеждат все така невъзможни.
